|
Так, където смърт и безсмъртие се срещнаха
На 2 юни се навършиха 134 години от смъртта на Христо Ботев, убит в местността Йолковица, недалеч от Враца. Дори и предизвикващ противоречия и полемики, той ще остане завинаги в сърцата на българите като велик националист и родолюбец, който пожертва живота си, за да я има свободна България, за да можем ние, след него, сами да определяме съдбата си. И, разбира се, тези, които се жертваха не са само Левски, Ботев, Бенковски, те са стотици и хиляди, знайни и незнайни.
Но Ботев и Левски винаги ще блестят незаличимо в родовата ни памет, защото бяха изключителни таланти, защото личностите им не оставяха равнодушен обикновения човек, имаха дар от Бога да предизвикват свръхестествено въодушевление у изстрадалите българи и да ги поведат на идеалистична борба за свободата на нацията.
Ботев наистина е изключителен талант, като поет просто няма аналог в световната история, или поне за нас, Българите, няма и не може да има по-велик ваятел на патетичното, родолюбиво слово, който показа що е идеализъм не само в стиховете, но и на дело. И това е най-голямото му величие - по неповторим начин със стиховете си описа идеализма, саможертвата и величествената смърт на родолюбеца-революционер, и след това извървя по този предначертан геройски път, за да се обезсмърти и да дава пример на българите, докато има такава нация на белия свят. Това наистина е изключителна съдба, на един изключителен талант, на един изключителен Българин.
И нека не се заблуждаваме - не бяха много българите, съвременници на Ботьов, които оценяваха личността му приживе - на десет пъти в един случай е срещал българин, който да оцени какъв човек има насреща си, и какъв талант е стоял пред него, макар и обграден от мизерия и материална нищета. Това, разбира се, важи и за Лъвски. И двамата бяха прокудени от родните си селища и десетки пъти срещаха равнодушие, враждебност и простотия, но не се отказаха, с всичките моменти на отчаяние и обезверение, все пак не спряха и ето ги днес безсмъртни и непреходни.
Дори броени седмици преди Априлското въстание - върховното изпитание на Българската воля за Свобода, Ботев сякаш бе забравен от другите и кръвта се ядно в жилите вълнуваше, нижеха се една след друга безсънни нощи, а безпътицата и чувството за безсилие изглежда тържествуваха над героичната душа. След страшния провал на Заарското въстание, Ботев обяснимо поема за себе си отговорност за провала и изпада в частична изолация и тежък душевен гнет. Гюргевските апостоли не се свързват с Христо, и в навечерието на Априлското въстание той има само догадки за предстоящето избухване.
Но съдбата знае своето - след като Никола Обретенов е разкрит като апостол и подгонен от властта и шпионите-мекерета, трябва отново да се прехвърли във Влашко. Поражда се идеята за организиране на чета, която да се прехвърли в България. След отказа на старите муцуни като Панайот Хитов, прехвърлилите се апостоли и най-вече Никола Обретенова се сещат за Ботев - той ще е войводата! И макар ни най-малко да не е подозирал това гръмко предложение, по думите на Обретенов, не показал никакво колебание и проявил лъвско сърце - веднага си дал сметка, че това е съдбата му, всичко за България! За броени седмици се извършва трескава подготовка по организиране на въстаниците и въоражаването.
Така Ботев въплъщава идеала си - умря за България, за да живее вечно. И едва ли е подозирал, че така грубо ще се спекулира с личността му, от страна на самозабравили се комунисти-безродници, които едва ли не му лепнаха фалшивия етикет "интернационалист" . А Ботев имаше една единствена идеология - Родолюбец, по латински Националист. Той не умря за някаква лява утопия, още по-малко за някаква анархистична безумица, при все, че имаше такива приятели за кратко в Одеса. Той умря за БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ, която страдалчески зовеше най-добрите си синове на саможертва.
И стъпи славната чета на козлодуйския браг. И поетичната Ботева душа нямаше как да не бъде тежко ранена от равнодушието на сънародниците, както плещите му бяха ранени от вражите куршуми. Само едно голобрадо момче се присъедини към четата, от очакваните стотици и хиляди поробени братя! Тежко. Но днес не е ли тежко - пак равнодушие пред безобразията и съсипването на нашата нация.
И падна духом за кратко войводата, жилите се разтрепереха - това ли е народа, за който тръгнах да мра?! Но пътят бе само един и нямаше връщане назад - безсмъртието чакаше. Няма значение коя ръка в сумрака, след приключване на боя, уби Ботев - турска ли, предателска ли, той умря за нас. И не е странно, че пиша, сякаш бях там - само родолюбецът и националистът има сетивото да вникне в същността на делата и душевното състояние, в което е бил Ботьов, Лъвски, или друг родолюбец-свръхчовек.
Остава само въпросът, който виси със страшна сила - ще се намерят ли днес Ботьовци, в тоя убийствен за нацията час?
|
